Атанасовден – стар тракийски празник, който е съхранен и запазен във времето от етрополци. Възникнал през второто хилядолетие преди новата ера празникът се свързва с изпращането на зимата и посрещането на пролетта. Тежка е била зимата на траките по това време, на хората им дотежала тежката борба с природата... Време било да дойде пролетта, зеленина да покрие потъмнялата земя, да повее топъл вятър, да се разлистят дърветата. Това трябвало да се измоли от бог Сабазий – божество почитано като благодетел и дарител на безсмъртието. Предполага се, че главното прорицалище на божеството в Тракия се намирало именно там, където и до днес се тачи светецът – безсмъртния –връх Свети Атанас. Скрит в мъглите, той чакал даровете на хората – вино и пълна софра. Ако не направели това, нямало да пусне пролетта на земята и зимата щяла да се върне по-тежка и сурова.
Така всяка година траките тръгвали по снежните склонове на планината. С гайди, тимпани и чинели, с викове и крясъци те трябвало да прогонят злите духове. Когато стигнели върха нареждали големи клади от дърва и отправяли поглед към храма на бог Сабазий. Богинята на зората Еос излизала на небето и младият жрец запалвал огън. От него запалвали и другите огньове, а върху жаравата печели жертвени животни. По-късно хората се пръскали из планината, за да берат брашлян и кокичета, правели шапки във формата на кръг и се окичвали с тях като символ на пролетта.
В Етрополе е запазен и турският израз „Танас гилди, яз гилди!”, което на български означава „Атанас дойде, лятото дойде!”. Според поверието, през деня Свети Атанас си съблича кожуха и се облича с копринена риза, заменя зимата с лятото. В планината той се провиква: „Иди си зима, та да дойде лятото”.
И до днес етрополци отбелязват Атанасовден последната неделя на месец януари като пресъздават ритуала на траките. От година на година празникът придобива не само национална, но и международна известност.
Празникът на етрополските зетьове, който се провежда за първи път на 1 април 1971 г. е инициатива на група зетьове, които си пийвали заедно в кръчмата и се оплаквали от орисията си. Главен инициатор и ръководител е известният хуморист Николай Коев. Така етрополските зетьове изразяват “протеста” си срещу репресиите от страна на тъщите и жените.
С всяка изминала година този празник привлича все повече зетьове от страната и чужбина, много медии, но също така и много туристи. Неслучайно е включен в националната листа от празници от нематериалното културно наследство.
Народният обичаи „Пеене на пръстените” е от зимните календарни празници, свързан с изпращането на старата и посрещането на Новата година. Той е наситен с чиста, народна мъдрост, веселие и благопожелания. Ритуалът се провежда в Етрополе всяка година при река, вечерта на 13 януари и сутринта на 14 януари – по стар стил Васильовден. Първия ден пръстените се топят в котлето, присъстващите се приканват от ръководителката на певиците, наричана в миналото шеговито “кукорбашийка”: „Добре дошли всички да пеем пръстенете и да предричаме щастие! Я слушайте да послушаме пеенето на пръстенете, сека мома и ерген да си готви пръстена и да го пусти в котлето, та да си види късмета.”
На втория ден се наричат пръстените. Гадае се по водата в котлето ако замръзне – годината ще е здрава и плодовита. В наричанията се използват сравнения и символи, поднесени хумористично, всеки от които носи послание за късмета на пръстена през Новата година. С опита и мъдростта на годините „кукорбашийката” предрича бъдещето на всеки „нишан”- девойките да си изберат момък по сърце, невестите- радост в семейството и разбирателство със свекър и свекърва и др.